Да бъдеш песимист в България е лесно. Достатъчно е само да се оплакваш от живота и да обясняваш ясно и високо, че не вярваш в нищо. Жалбите, че младите не уважават ценностите на по-възрастните, са открити на египетски папирус, датиращ от 2000 г. пр. н. е. Оттогава възрастните непрекъснато се оплакват – по повод и без повод. Различията между поколенията, що се отнася до символи, герои, ритуали и ценности, са очевидни, но често те се надценяват. Без да съм правил проучвания, мога да кажа, че между младите има точно толкова качествени хора, колкото между по-старите. Но с тези оплаквания като че ли се скрива истината за принципните отношения между поколенията в една страна, защото те не са по линията млади -стари, а по линията можещи – не можещи.
Всяка държава има нужда от можещи хора, които да дават тон на обществото, да му показват пътя, по който да върви, ако то иска да се развива. С други думи – от хора, които да ръководят същото това общество. Обикновено наричаме тези хора “елита на нацията”. Но ВъВ времена като днешните, в които много понятия са объркани и обществените пластове са силно разместени, има очевидна необходимост от някои пояснения. И затова, както винаги в подобни случаи, трябва да започнем с правилната употреба на думите.
Елитът не са онези богати (понякога с пари на заем!) дами и «господа, които обикалят дизайнерските рекламни страници на списанията или пожълтелите страници на някои вестници. Елит са онези, направили професионална кариера и постигнали финансов успех предприемачи, политици, културни дейци, хора на науката или спортисти, които, след като са се издигнали, са разбрали, че дължат своя успех на обществото и са започнали да Връщат дълга си на същото това общество. Едва тогава то, обществото, ги признава за свой елит. Започва да търси тяхното мнение и съвети по всички наболели теми, за които са нужни решения.
Започвам разговора за елити на нацията, защото с това понятие е свързана една от най-важните задачи на висшето образование. Докато ние като държава не положим постоянни усилия да създаваме лидери, да ги образоваме и да знаем, чс имаме хора от всички възрасти, които да управляват държавата, никога няма да имаме добра държава. Защото не е достатъчно, като станеш депутат, да кажеш, че си ръководител. Ръководители се създават трудно. Лидери се създават трудно. Затова изключително важно изискване към сегашното правителството, към следващото или към което и да е бъдещо правителство е да се разработи ясна, разбираема, работеща стратегия за развитие на висшето образование. Обществото, правителството, парламентът, въобще цялата политическа класа, не трябва да бягат от тази отговорност, защото задачата е приоритетна. Подчертавам го – приоритетна. Тя е отговорност, с която правителствата не искат да се заемат, защото явно е, че образованието е инвестиция, която не се връща бързо, да речем, за една година. Но ние изпуснахме 24 години, през които трябваше да инвестираме в образованието. Ако в началото ни 90-те години бяхме започнали с това, вместо с мълчаливите спорове кой да заграби имуществото на държавата, сега щяхме да имаме млади хора, които са израснали, учили, развили се и получили своите знания и Възможности за работа в новата обществена и икономическа система. Щяхме да имаме подготвени хоро, които да ръководят държавата.
Ако от 1997 г., от правителството на Иван Костов, откогато се редуват ясни правителства, всяко беше положило усилия да възпита поне по 50 души, без значение от коя партия са, по 50 млади, образовани администратори, които да знаят как се управляват институциите, министерствата, държавата и т.н., щяхме да имаме цяла административна класа, която знае как се управлява. Нямаше да наблюдаваме при всяка смяна на политическата конюнктура такива гафове, за които просто е срамно ди се мисли. Висши администратори се създават много трудно. Но ако ние не ги създадем, откъде ще дойдат? Държавата досега трябваше да организира някакъв тип училище, в което да се обучават администратори. Историята познава много подобни училища – ако започнем от храмовите традиции за обучение на лидери от Древен Китай, Индия и Египет и стигнем до европейската традиция от последните столетия. Магнаурската школа (в която е учил Св. Кирил), Робърт колеж в Истанбул (създаден, за да възпита модерен елит за пропадащата османска империя), Императорският лицей в Царскос село В Русия (в който са учили Пушкин и канцлерът Горчаков), Оксфорд и Кемб-ридж, които през XIX и XX в. са училищата за висшите политици на Великобритания.
В България през последните две десетилетия няма подобно училище. Ако българските политици не се доверяват на българските професори (които, между другото, са ги учили!), трябваше да се изпратят младите българи в чужбина, защото там има такива школи. В Австрия има висша дипломатическа школа, В която се обучават хора от цял свят на висше ръководство. Там не се учат студенти, а ръководители. Във Франция не можеш да станеш висш администратор, без да си завършил подобна школа в Париж. Има големи световни центрове, в които младите хора се обучават как да ръководят. Познавам млади хора, които в момента работят в частния бизнес в България, и голяма част от тях са обучени в подобни училища. Но забележете – те не отиват в публичната администрация.
По някакъв начин нашата висша администрация е създала обстановка, атмосфера, която гони тези хора. Те ръководят успешно своите фирми, но нямат желание да ръководят публичната администрация. Тогава кой отива да работи там? От една страна, държавата до този момент не е намерила механизъм, който да привлича най-добрите млади лидери, за да искат те да работят в публичната администрация. А, от друга страна, същата тази държава с лекота допуска Във висшите административни структури да влизат хора без дипломи или с фалшиви документи. За какво говори това! Не правят!) как изглеждат дипломите на една част от Висшите администратори! Защото, ако един ръководител в министерство или депутат в парламента е завършил с успех “среден 3”, какъв ръководител е той?! Разбира се, има и качествени хора, които работят там – но те са неголяма група, на която всъщност се държи държавната администрация.
Въпросът за организиране на образование, което да възпита лидери, е въпрос за енергията, която трябва да влезе в България, за да може да се задвижи държавната институция, ръководството, правосъдната система. Дори мечтаните 3% от БВП, отделени за наука, и 6% за образование до 2020 г. да получат своето цифрово изражение, нищо няма да се промени. Без добра пра-восъдна система и добро ръководство в държавата не може да имаме нито икономика, нито образование, нито здравеопазване, нито индустрия… нищо. Всяко обещание, всяко добро начинание ще пропада като вода в пясък.
Защо смятам, че е важно да се говори по този въпрос? Защото всяка година хиляди български студенти завършват своето образование. Към тези от тях, които са работили упорито в университетите и са положили много усилия, се обръщам сега. Вие завършвате своето образование и от утре поемате пътя си в света на реалната икономика. Пътят ви няма да е лек, за някои сигурно ще бъде пълен с препятствия и завои. Но вие го знаете, ние цели четири години сме ви подготвяли за този път. И сме сигурни, че подобно на подготовката на олимпийските състезатели, която също е четири години, някои от вас ще достигнат олимпийски височини в професията, на която сте се посветили. Едни ще останат и ще работят за българската икономика, 6 обществените сфери, в изкуството, други ще заминат да учат в чужбина и ще се върнат В България, за да използват наученото в професионалния си път, трети ще емигрират и ще търсят щастието си по целия свят. В това
поставям Въпроса (журналистите би трябвало да го поставят и се чудя защо не го
няма нищо лошо – нека Всеки млад човек се опита да намери това, което смята най-добро за своето развитие. Но аз съм сигурен, че всички вие, които здраво сте учили и достойно сте защитили своите дипломи, винаги ще бъдете част от интелекта на нацията. А някои от вас ще бъдат приети от обществото като елит.
Именно към тези бъдещи български интелектуалци .водачи на нацията, се обръщам сега. Вие трябва да знаете и да помните, че ако обществото ви приеме за свой елит, получавате ключ към сърцето на нацията. Получавате достъп до най-съкровените механизми, които могат да накарат българската нация да се радва или да скърби, да се движи напред или да страда. Но В същото време, на вас ви се вменява и огромна отговорност – за бъдещето на същата тази нация. И помнете – народът е благодарен, когато получава вашите съвети, вашата помощ, вашето уважение. Но народът има и силата да запрати на общественото бунище тези, които грозно нарушават своите задължения. По пътя от Берковица към София, от дясната страна, все още стои Базовата грамада – една купчина камъни, която хората са издигнали, за да прокълнат онзи незнаен местен големец, излъгал тяхното доверие.
Защо смятам темата за елита за толкова важна днес? Защото в света вече е създадено силно и мощно движение,’което се ръководи от крупни мениджъри, управляващи огромни финанси в полза на образованието и здравеопазването. Бил Гейтс ръководи не толкова Майкрософт, колкото своята фондация. Ричард Брансън създаде Старсйшшштс, уникална по рода си организация, която помага на бедстващи страни и икономики. Защо го правят тези хора? Защото са разбрали, чс ако тс, най-добрите предприемачи в света, не се заемат с проблемите на Планетата, която е и техен дом, същата тази Планета може да загине.
Аз няма да мога да кажа, че съм приключил кариерата си като професор, ако не знам, че съм оставил след себе си млади лидери в областта на изкуството. Навсякъде трябва да е така. Това е една от основните задачи на висшето образование. Колкото по-бързо се създаде подобна стратегия за развитие на висшето образование, толкова по-скоро ще знаем къде и колко пари трябва да се вложат в него. Защото въпросът с финансирането не е само колко? Но и как!
Помнете, лидерите не се раждат, те се създават. От всички нас зависи да се запретнем за създаването на добри лидери. Аз лично не бих могъл да седна тук и да питам къде изчезнаха лидерите, ако не бях готов да погледна себе си и да кажа: “Какво направих напоследък, за да моделирам един млад мозък?”
Това не са мои мисли, това е обръщение към американските индустриалци, направено от Лий Якока, дългогодишен президент на “Форд”. Но аз ги споделям напълно и затова ги цитирам.
В България, макар и много рядко, съм срещал подобни хора. Издигнали се и успели в своята кариера през последните двайсет години, те са готови да подпомогнат образованието и развитието на млади хора, готови са да влагат енергия и пари в образователни институции, защото са разбрали, че само по този път може да се помогне на България. За съжаление, тези хора са толкова малко и тяхната дейност В тази посока е толкова лишена от официална подкрепа, от масово обществено одобрение, че едва ли поражда желание в други подобни хора да предприемат такава крачка в живота си. А без тях, без участието в обществения живот на най-добрите предприемачи, които да използват своите знания, своя талант да управляват обществените процеси в полза на обществото, България няма да прогресира. Ричард Брансън казва: “Определението за успех в бизнеса не е свързано единствено с печалбите. Успехът за мен означава да създадеш нещо, с което да се гордееш. Никой не бива да бъде запомнен само с това колко пари е направил през живота си. Не е от значение дали ще умрете с милиарди в банката или с 20 долара под възглавницата си.”
През 1995 г. известният режисьор Емир Кустурица не знае откъде да намери пари за своя филм “Ъндърграунд”. И тогава се появява старият богат френски предприемач Буиг. Той има всичко на този свят, което може да се купи с пари. Но има и една мечта, която не може да се купи – иска да вложи парите си във филм, който да му донесе “Златна палма” от Кан. Когато шест години по-късно Буиг умира, по телевизията не говорят за неговото богатство. Никой не споменава колко пари има в банковата си сметка и какви имоти притежава. Журналистите пишат: “В един друг свят се пресели човекът, който, наред с всичко останало, има витрина в своя дом, където стои “Златната палма” от Кан, която той получи за филма “Ъндърграунд”.” Но за да може да се оцени подобна позиция, ни трябват ръководители, които да усещат правилния път. Ето, затова ние имаме нужда от вас – младата интелигенция на България. И аз Ви пожелавам да поемете тази отговорност, да направите така, че нацията след време да ви приеме за елит, да се гордее с вас, а заедно с цялата нация, и ние, вашите професори, да си кажем, че нещо сме направили за България.
Проф. Любомир Халачев
Ректор на НАТФИЗ “Кръстьо Сарафов”
Сп. “Култура 7”
